Archive for the ‘изследвания’ Category

Физиология на сърцето

петък, април 5th, 2013

Както при гръбначните животни, така и при човека кръвообращението се осъществява благодарение на дейността на сърцето, което постоянно и ритмично се съкращава и изтласква кръвта от предсърдието в камерите, а от там и към кръвоносните съдове. Сърдечният мускул проявява физиологични свойства, характерни за мускулна тъкан – възбудимост, проводимост и съкратимост. При всички животни с постоянна телесна температура сърцето се състои от две предсърдия и две камери. А кръвоносната система е съставена от два затворени кръга на кръвообращение – голям и малък (белодробен). Сърцето обслужва тези кръга като изтласква кръвта от венозната система в артерийната. Тази функция е резултат от ритмичното редуване на съкращение и отпускане на сърдечната мускулатура. Последователното съкращаване и отпускане на всички отдели на сърцето образува сърдечния цикъл.

Характерно свойство на сърдечния мускул е и автоматизмът – ритмичното му съкращаване под действието на възникнали в него импулси. Автоматичната дейност на сърцето се намира под контрола на нервната и хуморалната система на организма, които осигуряват приспособяването на сърдечната работа към нуждите на тялото, в съответствие с влиянието на външната и вътрешната среда.

Обобщено основните функции на сърдечно-съдовата система са:
-  транспортиране на кислорода до всички органи и тъкани в организма;
- извеждане на всички ненужни вещества на метаболизма към отделителната система;
- поддържане на нормални нива телесна температура, доставяне на необходими енергийни вещества, хуморален регулатор.

Пакети “спорт и здраве” и “ендокринна система” от лаборатория Рамус

вторник, март 5th, 2013

За активно спортуващите и професионалните спортисти сме приготвили специални тематични пакети изследвания.

PAKETI-SPORTISTI

Лаймска болест, изследвания

петък, юни 8th, 2012

Лаймската болест е бактериално инфекциозно заболяване. Причинява се от микроорганизъм Borrelia burgdorferi и се разпространява чрез ухапване от кърлеж. По-рядко е възможно заразяване през конюнктивата на очите (при отстраняване на кърлеж той може да бъде размачкан и секрети от него да попаднат в очите) или урина на заразени животни. Болният човек не е заразен за околните! Заболяването има сезонен характер – зачестява през лятото и есента, когато е периодът на активност на кърлежите.

Лаймската болест, когато не е лекувана, протича в три стадия. Във всеки от тях инфекцията поразява различни органи и съответно се изявява различна симптоматика:
1. Първи стадий. Зачервяване в областта на ухапването за около 2-3 седмици след инфектиране. По-късно се появява концентрична зона, която се разширява центробежно, като центърът започва да избледнява или посинява и обривът добива вид на пръстен. Този феномен отшумява, но след няколко седмици или месеци може да се появи на друго място по тялото.Успоредно с това е възможна висока температура, болки в мускулите и ставите, отпадналост, подуване на близките лимфни възли, главоболие и стомашно-чревни оплаквания.
2. Втори стадий. Започва няколко седмици или месеци след изчезване на първоначалните симптоми и протича с неврологична симптоматика, най-често възпаление на лицевият нерв, но също така и менингит (възпаление на мозъчните обвивки), енцефалит(възпаление на мозъка), парези и парализи на крайници, както и сетивни нарушения (намален усет за допир и болка на кожата). Понякога се наблюдават сърдечни увреждания, проводни и ритъмни нарушения.
3. Трети стадий. Месеци и години по-късно (до 1-2 год) настъпват увреждания на ставите, нервната система и кожата водещи до нарушения в походката, намаление на зрението и слуха, неконтролирано изхождане по малка и голяма нужда, главоболие, психични смущения и поява по кожата на зачервявания, леко надигнати над околната кожа които постепенно атрофират.

ВНИМАНИЕ!!!

Ако забележите кърлеж в кожата си се обърнете към лекар, който да го премахне. Тъй като заразяването не се осъществява веднага при ухапване, рискът от инфектиране се увеличава при дълго престояване на кърлежа в кожата!

Диагнозата “Лаймска болест” се поставя въз основа на:
• Данни за ухапване или възможност за ухапване от кърлеж, пребиваване в райнон, в който болестта е разпространена
• Клиничен преглед на лекар
• Клинико-лабораторни изследвания

Изследванията, които потвърждават или отхвърлят диагнозата биват :
• Рутинни кръвни изследвания – обикновено няма промени или ако има такива, те са неспецифични (леко повишение на левкоцитите, умерено увеличение на СУЕ).
• Изолиране на причинителя от кръв, гръбначно-мозъчна течност, ставна течност, биопсичен материал, кърлеж – тези методи представляват изследване на течност или парченце тъкан от засегнат орган под микроскоп, при което се наблюдава причинителят, причиняващ заболяването.
• Серологични изследвания – те са най-широко използваните изследвания. Доказват наличието в кръвта на специфични белтъчни молекули, наречени антитела (имуноглобулини M и G). Имунната система продуцира тези антитела като защитен механизъм срещу инфекцията. Тези изследвания могат да бъдат отрицателни в началото на инфекция, тъй като тялото все още не е произвело значително количество на антитела. Пробите започват да се позитивират след около 20-25 дни след ухапването.

Към 25-ия ден от заразяването се появяват IgM, които са във високи стойности през първия период, но по-късно се понижават. Към 30-ия ден започват да се повишават IgG, които се задържат високи до 2 години и повече. След този период нивото им започва да намалява и съответно намалява и тяхното защитно действие. Затова повторно заболяване с Лаймска болест е възможно, макар и малко вероятно.

Серологични лабораторни тестове, най-широко достъпни и използвани са ELISA и имуноблот. При съмнение за Лаймска болест първо се извършва чувствителен тест Елайза и, ако той е положителен или двусмислен е възможно диагнозата да се потвърди с по-специфичния имуноблот, който обаче е значително по-скъп и не се прилага рутинно.

ОПРЕДЕЛЯНЕ СЕРУМНИ НИВА НА ДИГОКСИН

понеделник, август 1st, 2011

digoxinИзмерване серумни нива на дигоксин  се препоръчва в следните случаи:
1.Прецизиране дозировката на пациенти при терапията със сърдечни гликозиди.
2.Изясняване на ситуации съмнителни за дигиталисова интоксикация.
3.За избор вида дигиталисов препарат, който трябва да бъде предписан на пациента.
4.Преценка резорбцията и метаболизма на  дигиталисовите препарати.
5.Мониторинг края на дигиталисова терапия и очистване на организма от препаратите.
6.Контрол на потенциални токсични ефекти при пациенти със заболяване на миокарда, асоцирано с хипокалиемия, хипомагнезиемия, хиперкалциемия, хипоксия или алкалоза.
7.За превантивен контрол при пациенти със бъбречни заболявания.

Определянето на серумните нива на дигоксин е изключително важно, поради изключително малките разлики между терапевтичните и токсичните нива  на  препарата:
Препоръчаните терапевтични граници  са 0.8-2.4 ng/ml, а като токсични  нива се определят тези от 2.1 – 8.7 ng/ml.  Съществуват литературни източници, които определят като токсични дозите над  2 ng/ml.

Проба за анализ:
За серумна проба взета без гел-сепаратор. Епруветката с гел-сепаратор може да даде до 30% по-високи резултати от действителните.

Времето за вземане на пробата, трябва да е  поне 6 часа след последния прием на медикамента или непосредствено преди вземане на лекарството. Ако не бъде спазено това условие може да се получат значително по-високи и резултати от действителните концентрации.

Освен измерване серумните нива на дигоксин, лаборатория Рамус определя и серумни нива на  фенобарбитал, валпроева киселина,  карбамазепин и литий. Попитайте нашите лаборанти или представители за повече информация.

Определяне серумни нива на Фенобарбитал

понеделник, август 1st, 2011

Фенобарбитал се използва за терапия на сериозни неврологични заболявания, често в комбинация с други медикаменти като карбамазепин, валпроева киселина и фенитоин.

fenobПриет през устата фенобарбитала се абсорбира бавно, но напълно ефективно в гастро-интестиналния тракт. Най-виски серумни концентерации се измерват 4-10 часа след приложение на медикамента. Периода на полуживот при възрастни е 70 – 100 часа. Като оптимална терапевтична доза се 15-40 µg/ml, a нивата над 40 µg/ml се определят като токсични. Нормално 40-60% от наличния в циркулацията  медикамент е свързана с плазмените протеини. Нивата на изброените по-горе медикаменти си влияят  взаимно като активират различни ензимни системи, свързани с техният метаболизъм  или се изместват взаимно от белтъците, с които са свързани.

Проба за изследване: Определянето на нива на фенобарбитал се извършва в серумни проби без липемия и хемолиза.
Терапевтична област: 15 – 40 µg/ml
Токсична област: над 40 µg/ml

При интерпретация на резултатът трябва да се има предвид:

  • Всички медикаменти, които пациента приема в настоящият момент.
  • Времето на вземане на пробата, спрямо последният прием на фенобарбитал.
  • Придружаващи заболявания и други фактори.

Лаборатория Рамус определя и серумни нива на  дигоксин, валпроева киселина,  карбамазепин и литий

Вирусни хепатити

четвъртък, март 3rd, 2011

Хепатитът представлява възпаление на черния дроб. Причините за него могат да бъдат най-различни: вирусна инфекция, прием на лекарства, контакт с химикали, отрови, прекомерна употреба на алкохол или вследствие на нарушение в имунната система на организма. Вирусите, причинители на хепатит са няколко вида: А, В, С, D и Е.

Хепатит А

Хепатитният А вирус (HAV) предизвиква инфекция на черния дроб, която протича доброкачествено и не хронифицира. Предава се чрез битови контакти, заразена храна или вода и се нарича още „болест на мръсните ръце”. Източник на заразата е болният човек. Могат да заболеят лица от всички възрастови групи, но най-възприемчиви са децата и юношите. Хепатит А инфекцията има различни клинични прояви: от напълно безсимптомно протичане до типичния остър хепатит с жълтеница – най-характерния симптом на хепатитите (пожълтяване на кожата и склерите).

В лаборатория „Рамус” може да изследвате 2 маркера за хепатит А:
- Anti-HAV IgM: определяне на ранни антитела от клас М срещу хепатит А вируса; показва остра инфекция, пациентът е заразен в този етап.
- Аnti-HAV: обхваща антитела от клас G (късни антитела), които са маркер за прекаран в миналото хепатит А, или придобити след имунизация.

Хепатит В

Хепатитният В вирус (HBV) предизвиква както остра, така и хронична инфекция на черния дроб. Инфекцията с HBV може да протече и безсимптомно. Източник на заразата е човек – болен с остра инфекция или хроничен носител. Вирусът се съдържа във всички телесни течности, но в най-висока концентрация е в кръвта и гениталните секрети.

Начини на предаване:
- Кръвен път: при контакт със заразена кръв (стоматологични интервенции, използване на заразени игли, предмети от бита – ножички, самобръсначки, четки за зъби и др.)
- Полов път: при полов контакт със заразен партньор
- Перинатален път: от майка на новороденото при остра инфекция по време на бременността.

Времето от заразяването до проявата на клиничните симптоми може да бъде от 30 до 180 дни. Клиничните признаци са сходни при всички хепатити, с малки различия: грипоподобни симптоми, висока температура, гадене, повръщане, загуба на апетит, потъмняване на урината, болки в дясното подребрие. По-късно се появява и пожълтяване на кожата и склерите на очите.  За неваксинираните, рискът от HBV инфекция след рисков контакт с носител на инфекцията е не по-малък от 30%,

Лаборатория „Рамус” предлага няколко различни теста за хепатит В:
- HBs антиген (HBs Ag, австралийски антиген): Този антиген е най-ранният индикатор на активна хепатит В инфекция. Той може да бъде открит в серума преди поява на симптомите. Ако след 6 – 12 месеца HBs Ag не изчезне, пациентът се счита за хроничен носител.
Аnti-HBs: Обикновено антителата срещу HBs антигена се появяват 7 седмици след заразяването и това означава, че инфекцията е в последен стадий на активност и пациентът не може да предава заразата на останалите. Тестът е положителен и ако сте ваксиниран. Тези антитела ви предпазват от повторно заразяване с вируса в бъдеще.  Прието е, че защитното ниво трябва да бъде поне 100 IU/ml след имунизация.
Anti-HBc Тotal: Aнтитела срещу HBc антигена (коров антиген) са маркер за прекарана инфекция  и се откриват се през целия живот при почти всеки пациент, който е имал предхождащ контакт с вируса на хепатит В.
Anti-HBc IgM: Антителата  IgM са признак на настояща инфекция  или реактивация на вируса. Положителен е резултата при пациенти, които са също и HBsAg положителни и обикновено това означава, че те имат остра инфекция.
HBe антиген (HBe Ag): Mаркер за активно размножаване на вируса и инфекциозност. Понякога отсъствието на HBeAg у хора, които са позитивни за HbsAg не означава, че те не могат да заразят околните с вируса на хепатит В.
- Anti-HBe: Признак на липса на вирусна репликация (размножаване). Организмът се очиства от HBe антигена, започнал е оздравителен процес.  Пациентите с положителен резултат за anti-HBe вече са много по-малко заразни. Обикновено това антитяло се задържа при хронична инфекция.

Хепатит С
Вирусният хепатит С се причинява от хепатит С вирус (HCV). Важна особеност на този вирус е голямата му изменчивост, поради което все още няма изработена ваксина срещу хепатит С. Предава се по кръвен път. С повишен риск от заразяване с HCV са венозни наркомани, използващи общи игли и спринцовки и пациенти на хемодиализа. Вирусът може да се предаде от заразена майка на новороденото при раждането или по време на бременността. Инфекцията с хепатит С може да протече по три различни начина: безсимптомно, като остър или хроничен вирусен хепатит. Симптомите са сходни с тези при останалите хепатити. Вирусът е онкогенен и може да предизвика карцином на черния дроб и цироза.

Хепатит D
Причинява се от хепатит D вирус, който никога не се открива без хепатит В вирусна инфекция. Възможно е едновременно заразяване с двата вируса (коинфекция) или заразяване на фона на вече съществуваща хепатит В вирусна инфекция (суперинфекция). Заразяването става по един и същи начин и при двата вируса.
Лаборатория „Рамус” определя серологичен маркери за хепатит D:
Anti HDV-total

Хепатит Е
По начин на заразяване наподобява хепатит А (заразена вода или храна, битови контакти), а също и по начин на протичане. Единствено при бременни прогнозата е сериозна – може да доведе до чернодробна недостатъчност и увреждане на плода.

Към Сайтa на Лаборатория Рамус

Херпеси

петък, септември 24th, 2010

Херпесът е инфекциозно заболяване, причинено от  вирус – Herpes simplex virus, който има 2 основни типа:

- Херпес симплекс вирус тип 1 (HSV-1): причинява лабиален или кожен херпес

- Херпес симплекс вирус тип 2 (HSV-2): причинява генитален херпес

Херпес 1 тип се предава чрез пряк контакт с болния – контакт на кожа и лигавици, включително чрез целувка, използване на обща принадлежности, чрез респираторни капчици и др. Гениталният херпес се предава по полов път. Източник нс заразата е човекът – болен или здрав заразоносител.

При среща на организма с вируса за пръв път се развива първична инфекция. Тя обикновено протича леко или безсимптомно: наблюдават се мехурчета, които бързо се разпукват и се превръщат в болезнени ранички (лезии) по устните, езика, венците, небцето и вътрешната страна на бузите при HSV-1 тип и в областта на гениталиите при HSV-2 тип. Има и случаи, протичащи с висока температура, треска, подуване на лимфни възли.  Нерядко се развива херпесен конюнктивит или стоматит. При лица с имунен дефицит инфекцията протича тежко с поразяване на редица органи. Заразяването с HSV-1 се осъществява в ранна детска възраст, докато HSV-2 инфекцията най-често е в тийнейджърските години. Хората са силно възприемчиви към херпесната инфекция. Инкубационният период е къс, 3-5 дни, но може да продължи и до 12 дни. Ако няма лечение симптомите отшумяват до 2-3 седмици.

Входната врата на херпесните вируси са ранички и микроскопични нарушения в целостта на кожата и лигавиците. От там те достигат до съответния ганглий в нервната система, където преминават в неактивна латентна форма. При определени условия (стрес, UV лъчи, прилагане на някои лекарства) се наблюдава реактивация на вируса.

Установено е, че инфекцията с HSV-2 на лица, имунокомпетентни спрямо 1ви тип протича по-леко и по-рядко. Причината за това е доказаната антигенна връзка между двата типа херпесни вируси, която осигурява кръстосана защита.

Херпесната инфекция може да се предаде и от майката на плода –  по време на раждането. Неонаталният херпес винаги протича симптомно, смъртността без лечение е над 50%.

Предпазването от заразяване с херпесни вируси е трудно, тъй като човек може да бъде източник, дори и без видими симптоми на активна инфекция. Рискът от инфекция може да се намали чрез:

- Избягване на директен контакт с лезия

- На лицата с генитален херпес се препоръчва да избягват сексуални контакти, докато имат активни лезии

- Лицата с активни HSV инфекции не бива да имат контакт с новородени, деца с екзема или имунокомпрометирани индивиди

- Препоръчва се цезарово сечение при бременни с активна HSV инфекция за намаляване на риска от заразяване на новороденото

Варицела-Зостер вирусът (VZV) причинява два вида заболявания:

- Варицела: Болестта е силно заразна (до 80% от контактувалите с вируса развиват болестта). Характеризира се със специфичен обрив и е една от най-честите инфекциозни заболявания сред децата в развитите страни. Предава се по въздушно-капков път или чрез тесен контакт с болния. Възможно е и заразяване на плода от майката, в този случай заболяването може да протече тежко и с усложнения за новороденото.

- Херпес зостер: остро инфекциозно заболяване, което се характеризира с болезнен и характерно разположен кожен обрив. Болестта представлява реактивация на инфекция с варицела-зостер вируса, същият който причинява и инфекциозното заболяване варицела в детска възраст. Това реактивиране на вируса се наблюдава в 1 от всеки 5 души, преболедували от варицела. Това става най-често дълги години след боледуването от варицела.

Тестовете, които се предлагат в лаборатория „Рамус” са високоспецифични и качествени. Резултатите стават готови в рамките на същия ден. Пациентите могат да изследват IgM антитела или IgG антитела срещу HSV 1 + 2 тип; както и IgG антитела срещу HSV-1 тип и IgG антитела срещу HSV-2 тип. Срещу VZV вируса, тестовете са за определяне на IgM и IgG антитела. IgM антителата са маркер за настояща, а IgG – за отминала или хронична инфекция.

Към Сайтa на Лаборатория Рамус

Обмяна на веществата: обмяна на белтъци

петък, септември 24th, 2010

foodВ живия организъм се наблюдава непрекъснато разграждане  и синтез на белтъци. Най-изразена е тази динамика в черния дроб. За 5 до 7 дни в него се подменя половината от белтъчния синтез. За едно денонощие в човешкия организъм се разгражда и ресинтезира около 400g белтък. Аминокиселините от разградените ендогенни белтъци и получените чрез храната екзогенни белтъци съставляват общ аминокиселинен фонд на организма, т.нар. „смесена фаза”. Една част се използват за синтез на нови белтъци, друга за синтез на редица аминокиселинни производни, а трета се подлага на дезаминиране, при което се образуват и отделят амоняк и карбамид. Аминокиселини от „смесената фаза” могат да се включват в етапите на междинната обмяна на въглехидратите и мазнините.

Белтъците имат редица важни функции за човешкия организъм. На първо място те са структурен материал, от който са изградени клетките. Те са заложени и в структурата на ензимите, катализиращи обменните процеси, както и в структурата на храносмилателните ензими. Участват също в изграждането на имунните тела, следователно изпълняват и защитна функция. Те стоят в основата на мускулното съкращаване, а също са и енергиен източник на организма.

Белтъчно хранене – азотен баланс. Въпросът за белтъчното хранене има две страни – количествена и качествена. При физиологични условия количеството на разградения белтък е равно на количеството на синтезирания. Това се определя като белтъчен баланс. Тъй като азот се съдържа само в белтъците, количественото му определяне и удобен критерий за характеризиране на белтъчния обмен. Азотният баланс се определя от количеството на усвоения азот, отнесен към количеството на излъчения с урината азот. Когато количеството на усвоения азот е по-голямо от количеството на излъчения е налице положителен азотен баланс. Наблюдава се при подрастващи организми, когато в тях се натрупва телесна маса. Среща се още при бременност, при възстановяване след тежки и продължителни заболявания и при усилени тренировки, при което се натрупва мускулна маса. В обратния случай е налице отрицателен азотен баланс. Наблюдава се при стареещи организми, при тежко и продължително боледуване. Нужните на оргазнима белтъци са в зависимост от пол, възраст, тегло и други.

Качествената страна се определя от обстоятелството, че съществуват заменими и незаменими аминокиселини. Заменими са тези, чийто недостиг в храната може да се компенсира от други. Незаменими аминокиселини са тези, чиято липса не може да се компенсира и в резултат настъпват смущения в белтъчния синтез. От общо 20 аминокиселини за човека, незаменими са 10 от тях, а именно: аргинин, валин, изолевцин, левцин, лизин, метеонин, треонин, триптофан, фениланин и хистидин. Тези белтъци, я които липсва дори един от гореспоменатите незаменими аминокиселини се приема за непълноценен белтък. Такива се белтъците от растителен произход.

Протеолитичните ензими в стомашночревния тракт разграждат приетите с храната белтъци до отделни аминокиселини. При това ендопептидазите разграждат вътрешните пептидни връзки на белтъчните молекули, а екзопептидазите – крайните звена на веригата.

Резорбираните  в тънките черва аминокиселини и пептиди се пренасят в черния дроб и периферните тъкани. Разграждането на тъканните белтъци се извършва с помощта на вътреклетъчни ендопептидази, свързани предимно с лизозомите. Получените при това разграждане аминокиселини се присъединяват към общия фонд на организма. Междинната обмяна на аминокиселини се състои в тяхното трансаминиране, възстановително аминиране, дезаминиране, декарбоксилиране и др. При тези превръщания се получават физиологичноактивни продукти, които осъществяват редица регулаторни функции. При нарушения в междинната обмяна от аминокиселините се образуват токсични продукти, обуславящи смущения в развитието и жизнената дейност на органите и системите.

В резултат от белтъчното разграждане се получават въглероден диоксид, вода и енергия. За разлика от мазнините и въглехидратите тук се образуват и други, сравнително прости азотсъдържащи продукти, които подлежат на отделяне. При дезаминирането на аминокиселините се получава амоняк, а в урината на човек може да се намеят и креатин и индикан. Регулацията на белтъчната обмяна се осъществява на клетъчно равнище и се обуславя от промени в активността на вътреклетъчните ензимни системи, свързани с продуктите на обмяната и физико-химичните свойства на околната среда. Този принцип на регулация се модулира от влиянието на хуморалните и нервните механизми. Влиянието на централната нервна система се осъществява или директно – чрез инервиране на тъканите, или чрез повлияване дейността на жлезите с вътрешна секреция.

Обменна функция на черния дроб

понеделник, септември 13th, 2010

Постъпващите в черния дроб елементарни съставки, получени от ензимното разграждане на хранителните вещества в стомашночревния тракт, представляват лабилизиран резерв, който бързо може да задоволи внезапно възникнали енергийни и пластични нужди на организма. Тук се осъществяват интензивни процеси на синтез и разграждане.

liverВъглехидратна обмяна. Постъпилите в черния дроб, чрез системата на порталната вена монозахариди представляват т.нар. „захарен резерв”, като се отлагат във вид на гликоген (гликогеногенеза). При недостатъчно количество на въглехидратите в храната, гликоген се  образува от белтъци и мазнини. При необходимост гликогенът от черния дроб ( както и от мускулите) се мобилизира във вид на глюкоза (гликогенолиза). По такъв начин черният дроб участва в захарната хомеостаза, необходимо условие за правилното функциониране на различни органи и системи и на първо място нервната система. Ако е налично повече количество глюкоза, то е създадено по пътя на междинната обмяна на веществата. Гликостатичната функция на черния дроб се регулира от нервни хуморални механизми. Нервната система може да повлиява пряко гликостатичната функция на черния дроб или посредством хуморалните агенти.

Белтъчна обмяна. Резорбираните в храносмилателния тракт аминокиселини, както и аминокиселините получени при разграждането на тъканните белтъци, представляват „аминокиселинен резервоар”, който организмът получава като енергиен и пластичен материал. Белтъчният състав на организма е подложен на значителна динамика. За едно денонощие, при възрастен организъм се разграждат и наново синтезират около 400 g белтък. Почти половината от тази динамика се осъществява от черния дроб.

В черния дроб се извършва дезаминирането на аминокиселините. Образуваните при това кетокиселини могат да претърпят промени в три насоки: да бъдат окислени; да се образува по пътя на междинната обмяна глюкоза и гликоген; да се образуват от тях нови аминокиселини. Образуваният при дезаминирането на аминокиселините в черния дроб амоняк се обезврежда, като се образува карбамид в орнитиновия цикъл. Образуват се и редица плазмени белтъци, част от които имат отношение за кръвосъсирването.

Мастна обмяна. Черният дроб взема участие в мастната обмяна в няколко направления. Посредством жлъчката в дуоденума се подпомага хидролизата на нативните мазнини, чрез предварително емулгиране. В черния дроб се осъществява окисляването на мастните киселини, а също и синтеза на липоиди (холестерол). При съответните излишни количества въглехидрати и белтъци – те се превръщат в мазнини (липогенеза). Тук се извършва синтеза и разграждането на холестерола. Една част от него се отделя чрез жлъчката в непроменен вид, а по-голямата част се превръща в жлъчни киселини.

Обмяна на витамини, хормони и минерални вещества. Жлъчните киселини са необходимо условие за резорбцията на мастноразтворимите витамини (A, D, E, K …). Някои от витамините се допонират в черния дроб, а други участват в извършваните химични реакции. Някои от витамините се активират чрез фосфорилиране.

В черния дроб се осъществвява синтеза и обмяната на холестерола, който е изходна база за синтеза на стероидни хормони. Макар и да се синтезират в жлезите с вътрешна секреция, черният дроб участва косвено в образуването им. Голяма част от тези хормони се инактивират в черния дроб, като се подлагат на конюгиране с глюкуроновата и сярната киселина. В черния дроб се депонират мед и цинк. Тук се съдържа голяма част от екстрацелуларния натрий, поради което черният дроб участва активно в регулацията на водно-солевия обмен. Той оказна влияние и върху резорбцията и депонирането в него желязо. Осъществява се обмяната на молибден, кобалт и редица други микроелементи.

Кръвни тела: еритроцити, левкоцити, тромбоцити

вторник, август 17th, 2010

Към формените елементи на кръвта се отнасят еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите.

1) Еритроцити. След раждането се забелязват само безядрени еритроцити. В кръвта се наблюдават 4,5 – 5,0.1012/ l eritrocitiеритроцити. Имат форма на двойно вдлъбнат диск. Сумарната повърхност на всички еритроцити е около 1500-2000 пъти по-голяма от телесната повърхност. Те са обвити от сложно устроена липопротеидна мембрана, изградена от 4 слоя, всеки от които е предтсавен от един ред молекули. Повърхностният слой е белтъчен,а навътре са разположени 2 фосфолипидни слоя с насочени навън хидрофобни крайща. Основното съдържание на еритроцитите е хемоглобинът.

Хемоглобинът е съставен от белтъвна част – глобин, който представлява 96% от молекулата му. Останалите 4% е простетична група – хем. В организма се наблюдава динамично равновесие между хемоглобинът и оксихемоглобин (лабилно съединение на кислорода с двувалентното желязо на Hb (хемоглобин), затова е неправилно да се употребява теринът „окисление”. Карбхемоглобинът предствлява връзката на Hb с CO2 . Тя се осъществява не с железен атом, а с глобиновата молекула. Когато в атмосферата се намира въглероден окис, той се свързва здраво с двувалентното желязо на Hb. Способността на Hb да се свързва с въглеродния оксид е 250 пъти по-голяма, отколкото с кислорода. Ето защо малки количества CO са в състояние да изместят O2 , при което се образува карбоксихемоглобин. Така количеството на кислород намалява в кръвта (хипоксемия) и в тъканите (хипоксия).

Разрушаването на липопротеидната мембрана на еристроцитите и освобождаването на хемоглобина се означава като хемолиза. В зависимост от причините бива няколко вида: физична (при механичното разрушаване на мембраните), химична (разтварянето на мембраната под действието на химични вещества – киселини, основи, амоняк) и биологична (под действието на биологично активни вещества – бактерийни токсини, кобратоксини и др.). При нормално физиологично състояние еритроцитите са хомогенно разпределени в кръвта и не се утаяват. За това спомагат електростатичните сили на отблъскване, тъй като еритроцитите са отрицателно заредени. Съществено значение има и нормалното състояние на плазмените белтъци.

2) Левкоцити – за разлика от еритроцитите те са ядрени клетки. Една част от тях съдържат в цитоплазмата си зърнени образувания – гранули, наречени гранулоцити. При други клетки такива отсъстват – те се наричат агранулоцити.

Гранулоцитите се разделят на три вида, в зависимост от отнасянията на гранулите към багрилата. Тези, които имат афинитет към киселите бои и се обагрят от тях в червено, се наричат еозинофили, а багрещите се от основните бои в синьо – базофили. Тези, които се отнасят еднакво и към киселите и към основните багрила се наричат неутрофили. В зависимост от формата на ядрото неутрофилните гранулоцити се делят на пръчкоядрени и сегментоядрени. В периферната кръв могат да се намерят и малко количество незрели клетки – метамиелоцити (млади клетки). Ако са налични в големи количества, това се означава като олевяване на левкоцитите, което е израз на усиленото им образуване в костния мозък. Съотношението между отделните видове левкоцити в периферната кръв е относително постоянно.

Функциите на левкоцитите са преди всичко защитни. Те реагират с положителен или отрицателен тксис на различни химични вещества. Чрез амебовидни движения те преминават през съдовата стена и се насочват към обекта (микроорганизъм, разпадаща се клетка на организма, химично вещество или механично чуждо тяло). Левкоцитите включват дразнещия агент в цитоплазмата си. Те съдържат редица ензими и в тях се образуват различни вещества с антибактерийно и антитоксично действие, както и вещества, подпомагащи заздравяването на рани. Когато част от левкоцитите загинат в хода на възпалителния процес, заедно с умъртвените микроорганизми образуват гной, която се разгражда и разнася благодарение на освободените ензими.

Агрунолоцитите се делят на два вида: лимфоцити (с голямо ядро, екцентрично разположено. Участват активно в имунобиологичните реакции и тъкънната регенерация на организма. В условията на стресова реакция отделеният от хипофизата кортикотропин стимулира разграждането на лимфоцитите, при което съдържащите се в тях имунни тела се освобождават и концентрацията им в кръвта нараства) и моноцити ( най-големите клетки в нормалната периферна кръв. Имат голямо ядро с бъбрековидна форма. заради големите си размери се наричат макрофаги. Те взимат участие в хуморалния имунитет).

3) Тромбоцити – малко безядрени пластинки с неправилна форма, най-често звездовидна. Притежават разнообразни свойства. Те са самостоятелно подвижни, като имат способността да образуват псевдоподи. Отделят редица ензими, които участват в реакцията по кръвосъсирване, но в същото време съдържат редица противосъсирващи фактори. Съдържат също хистамин и серотонин, които регулират диаметъра и проницаемостта на малките кръвоносни съдове.

viagra