Медицинска лаборатория Рамус

В живия организъм се наблюдава непрекъснато разграждане  и синтез на белтъци. Най-изразена е тази динамика в черния дроб. За 5 до 7 дни в него се подменя половината от белтъчния синтез. За едно денонощие в човешкия организъм се разгражда и ресинтезира около 400g белтък. Аминокиселините от разградените ендогенни белтъци и получените чрез храната екзогенни белтъци съставляват общ аминокиселинен фонд на организма, т.нар. „смесена фаза”. Една част се използват за синтез на нови белтъци, друга за синтез на редица аминокиселинни производни, а трета се подлага на дезаминиране, при което се образуват и отделят амоняк и карбамид. Аминокиселини от „смесената фаза” могат да се включват в етапите на междинната обмяна на въглехидратите и мазнините.

Белтъците имат редица важни функции за човешкия организъм. На първо място те са структурен материал, от който са изградени клетките. Те са заложени и в структурата на ензимите, катализиращи обменните процеси, както и в структурата на храносмилателните ензими. Участват също в изграждането на имунните тела, следователно изпълняват и защитна функция. Те стоят в основата на мускулното съкращаване, а също са и енергиен източник на организма.

Белтъчно хранене – азотен баланс. Въпросът за белтъчното хранене има две страни – количествена и качествена. При физиологични условия количеството на разградения белтък е равно на количеството на синтезирания. Това се определя като белтъчен баланс. Тъй като азот се съдържа само в белтъците, количественото му определяне и удобен критерий за характеризиране на белтъчния обмен. Азотният баланс се определя от количеството на усвоения азот, отнесен към количеството на излъчения с урината азот. Когато количеството на усвоения азот е по-голямо от количеството на излъчения е налице положителен азотен баланс. Наблюдава се при подрастващи организми, когато в тях се натрупва телесна маса. Среща се още при бременност, при възстановяване след тежки и продължителни заболявания и при усилени тренировки, при което се натрупва мускулна маса. В обратния случай е налице отрицателен азотен баланс. Наблюдава се при стареещи организми, при тежко и продължително боледуване. Нужните на оргазнима белтъци са в зависимост от пол, възраст, тегло и други.

Качествената страна се определя от обстоятелството, че съществуват заменими и незаменими аминокиселини. Заменими са тези, чийто недостиг в храната може да се компенсира от други. Незаменими аминокиселини са тези, чиято липса не може да се компенсира и в резултат настъпват смущения в белтъчния синтез. От общо 20 аминокиселини за човека, незаменими са 10 от тях, а именно: аргинин, валин, изолевцин, левцин, лизин, метеонин, треонин, триптофан, фениланин и хистидин. Тези белтъци, я които липсва дори един от гореспоменатите незаменими аминокиселини се приема за непълноценен белтък. Такива се белтъците от растителен произход.

Протеолитичните ензими в стомашночревния тракт разграждат приетите с храната белтъци до отделни аминокиселини. При това ендопептидазите разграждат вътрешните пептидни връзки на белтъчните молекули, а екзопептидазите – крайните звена на веригата.

Резорбираните  в тънките черва аминокиселини и пептиди се пренасят в черния дроб и периферните тъкани. Разграждането на тъканните белтъци се извършва с помощта на вътреклетъчни ендопептидази, свързани предимно с лизозомите. Получените при това разграждане аминокиселини се присъединяват към общия фонд на организма. Междинната обмяна на аминокиселини се състои в тяхното трансаминиране, възстановително аминиране, дезаминиране, декарбоксилиране и др. При тези превръщания се получават физиологичноактивни продукти, които осъществяват редица регулаторни функции. При нарушения в междинната обмяна от аминокиселините се образуват токсични продукти, обуславящи смущения в развитието и жизнената дейност на органите и системите.

В резултат от белтъчното разграждане се получават въглероден диоксид, вода и енергия. За разлика от мазнините и въглехидратите тук се образуват и други, сравнително прости азотсъдържащи продукти, които подлежат на отделяне. При дезаминирането на аминокиселините се получава амоняк, а в урината на човек може да се намеят и креатин и индикан. Регулацията на белтъчната обмяна се осъществява на клетъчно равнище и се обуславя от промени в активността на вътреклетъчните ензимни системи, свързани с продуктите на обмяната и физико-химичните свойства на околната среда. Този принцип на регулация се модулира от влиянието на хуморалните и нервните механизми. Влиянието на централната нервна система се осъществява или директно – чрез инервиране на тъканите, или чрез повлияване дейността на жлезите с вътрешна секреция.

Постъпващите в черния дроб елементарни съставки, получени от ензимното разграждане на хранителните вещества в стомашночревния тракт, представляват лабилизиран резерв, който бързо може да задоволи внезапно възникнали енергийни и пластични нужди на организма. Тук се осъществяват интензивни процеси на синтез и разграждане.

Въглехидратна обмяна. Постъпилите в черния дроб, чрез системата на порталната вена монозахариди представляват т.нар. „захарен резерв”, като се отлагат във вид на гликоген (гликогеногенеза). При недостатъчно количество на въглехидратите в храната, гликоген се  образува от белтъци и мазнини. При необходимост гликогенът от черния дроб ( както и от мускулите) се мобилизира във вид на глюкоза (гликогенолиза). По такъв начин черният дроб участва в захарната хомеостаза, необходимо условие за правилното функциониране на различни органи и системи и на първо място нервната система. Ако е налично повече количество глюкоза, то е създадено по пътя на междинната обмяна на веществата. Гликостатичната функция на черния дроб се регулира от нервни хуморални механизми. Нервната система може да повлиява пряко гликостатичната функция на черния дроб или посредством хуморалните агенти.

Белтъчна обмяна. Резорбираните в храносмилателния тракт аминокиселини, както и аминокиселините получени при разграждането на тъканните белтъци, представляват „аминокиселинен резервоар”, който организмът получава като енергиен и пластичен материал. Белтъчният състав на организма е подложен на значителна динамика. За едно денонощие, при възрастен организъм се разграждат и наново синтезират около 400 g белтък. Почти половината от тази динамика се осъществява от черния дроб.

В черния дроб се извършва дезаминирането на аминокиселините. Образуваните при това кетокиселини могат да претърпят промени в три насоки: да бъдат окислени; да се образува по пътя на междинната обмяна глюкоза и гликоген; да се образуват от тях нови аминокиселини. Образуваният при дезаминирането на аминокиселините в черния дроб амоняк се обезврежда, като се образува карбамид в орнитиновия цикъл. Образуват се и редица плазмени белтъци, част от които имат отношение за кръвосъсирването.

Мастна обмяна. Черният дроб взема участие в мастната обмяна в няколко направления. Посредством жлъчката в дуоденума се подпомага хидролизата на нативните мазнини, чрез предварително емулгиране. В черния дроб се осъществява окисляването на мастните киселини, а също и синтеза на липоиди (холестерол). При съответните излишни количества въглехидрати и белтъци – те се превръщат в мазнини (липогенеза). Тук се извършва синтеза и разграждането на холестерола. Една част от него се отделя чрез жлъчката в непроменен вид, а по-голямата част се превръща в жлъчни киселини.

Обмяна на витамини, хормони и минерални вещества. Жлъчните киселини са необходимо условие за резорбцията на мастноразтворимите витамини (A, D, E, K …). Някои от витамините се допонират в черния дроб, а други участват в извършваните химични реакции. Някои от витамините се активират чрез фосфорилиране.

В черния дроб се осъществвява синтеза и обмяната на холестерола, който е изходна база за синтеза на стероидни хормони. Макар и да се синтезират в жлезите с вътрешна секреция, черният дроб участва косвено в образуването им. Голяма част от тези хормони се инактивират в черния дроб, като се подлагат на конюгиране с глюкуроновата и сярната киселина. В черния дроб се депонират мед и цинк. Тук се съдържа голяма част от екстрацелуларния натрий, поради което черният дроб участва активно в регулацията на водно-солевия обмен. Той оказна влияние и върху резорбцията и депонирането в него желязо. Осъществява се обмяната на молибден, кобалт и редица други микроелементи.

Към формените елементи на кръвта се отнасят еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите.

1) Еритроцити. След раждането се забелязват само безядрени еритроцити. В кръвта се наблюдават 4,5 – 5,0.10¹²/ l еритроцити. Имат форма на двойно вдлъбнат диск. Сумарната повърхност на всички еритроцити е около 1500-2000 пъти по-голяма от телесната повърхност. Те са обвити от сложно устроена липопротеидна мембрана, изградена от 4 слоя, всеки от които е предтсавен от един ред молекули. Повърхностният слой е белтъчен,а навътре са разположени 2 фосфолипидни слоя с насочени навън хидрофобни крайща. Основното съдържание на еритроцитите е хемоглобинът.

Хемоглобинът е съставен от белтъвна част – глобин, който представлява 96% от молекулата му. Останалите 4% е простетична група – хем. В организма се наблюдава динамично равновесие между хемоглобинът и оксихемоглобин (лабилно съединение на кислорода с двувалентното желязо на Hb (хемоглобин), затова е неправилно да се употребява теринът „окисление”. Карбхемоглобинът предствлява връзката на Hb с CO₂ . Тя се осъществява не с железен атом, а с глобиновата молекула. Когато в атмосферата се намира въглероден окис, той се свързва здраво с двувалентното желязо на Hb. Способността на Hb да се свързва с въглеродния оксид е 250 пъти по-голяма, отколкото с кислорода. Ето защо малки количества CO са в състояние да изместят O₂ , при което се образува карбоксихемоглобин. Така количеството на кислород намалява в кръвта (хипоксемия) и в тъканите (хипоксия).

Разрушаването на липопротеидната мембрана на еристроцитите и освобождаването на хемоглобина се означава като хемолиза. В зависимост от причините бива няколко вида: физична (при механичното разрушаване на мембраните), химична (разтварянето на мембраната под действието на химични вещества – киселини, основи, амоняк) и биологична (под действието на биологично активни вещества – бактерийни токсини, кобратоксини и др.). При нормално физиологично състояние еритроцитите са хомогенно разпределени в кръвта и не се утаяват. За това спомагат електростатичните сили на отблъскване, тъй като еритроцитите са отрицателно заредени. Съществено значение има и нормалното състояние на плазмените белтъци.

2) Левкоцити – за разлика от еритроцитите те са ядрени клетки. Една част от тях съдържат в цитоплазмата си зърнени образувания – гранули, наречени гранулоцити. При други клетки такива отсъстват – те се наричат агранулоцити.

Гранулоцитите се разделят на три вида, в зависимост от отнасянията на гранулите към багрилата. Тези, които имат афинитет към киселите бои и се обагрят от тях в червено, се наричат еозинофили, а багрещите се от основните бои в синьо – базофили. Тези, които се отнасят еднакво и към киселите и към основните багрила се наричат неутрофили. В зависимост от формата на ядрото неутрофилните гранулоцити се делят на пръчкоядрени и сегментоядрени. В периферната кръв могат да се намерят и малко количество незрели клетки – метамиелоцити (млади клетки). Ако са налични в големи количества, това се означава като олевяване на левкоцитите, което е израз на усиленото им образуване в костния мозък. Съотношението между отделните видове левкоцити в периферната кръв е относително постоянно.

Функциите на левкоцитите са преди всичко защитни. Те реагират с положителен или отрицателен тксис на различни химични вещества. Чрез амебовидни движения те преминават през съдовата стена и се насочват към обекта (микроорганизъм, разпадаща се клетка на организма, химично вещество или механично чуждо тяло). Левкоцитите включват дразнещия агент в цитоплазмата си. Те съдържат редица ензими и в тях се образуват различни вещества с антибактерийно и антитоксично действие, както и вещества, подпомагащи заздравяването на рани. Когато част от левкоцитите загинат в хода на възпалителния процес, заедно с умъртвените микроорганизми образуват гной, която се разгражда и разнася благодарение на освободените ензими.

Агрунолоцитите се делят на два вида: лимфоцити (с голямо ядро, екцентрично разположено. Участват активно в имунобиологичните реакции и тъкънната регенерация на организма. В условията на стресова реакция отделеният от хипофизата кортикотропин стимулира разграждането на лимфоцитите, при което съдържащите се в тях имунни тела се освобождават и концентрацията им в кръвта нараства) и моноцити ( най-големите клетки в нормалната периферна кръв. Имат голямо ядро с бъбрековидна форма. заради големите си размери се наричат макрофаги. Те взимат участие в хуморалния имунитет).

3) Тромбоцити – малко безядрени пластинки с неправилна форма, най-често звездовидна. Притежават разнообразни свойства. Те са самостоятелно подвижни, като имат способността да образуват псевдоподи. Отделят редица ензими, които участват в реакцията по кръвосъсирване, но в същото време съдържат редица противосъсирващи фактори. Съдържат също хистамин и серотонин, които регулират диаметъра и проницаемостта на малките кръвоносни съдове.

Основната морфологична и функционална единица на щитовидната жлеза са фоликулите. Това са кръгли или овални образувания, изпълнени с полутечен колоид. Стените им са постлани с еднослоен епител от тиреоцити. Тяхната форма е в зависимост от функионалното състояние на жлезата. От плоски при потисната функция те стават кубични и цилиндрични при активна функция. Между фоликулите се намират групи от епителни клетки, образуващи т.нар. интерфоликулни островчета (парфоликулна тъкан). В стените на фоликулите се намират и т.нар. „светли” клетки. Те образуват друг, несъдържащ йод хормон – калцитонин, поради което са наречени още C – клетки.

Интервацията на жлезата се осъществява от парасимпатикусовата, симпатикусовата и соматичната нервна система. Вегетативната нервна система инервира предимно кръвоносните съдове в жлезата. Установена е наличност на симпатикусови нервни разклонения върху стените на фоликулите.

Щитовидната щлеза е богато кръвоснабдена. Минутният обем превишава 3-7 пътисобствения й обем. Характерна особеност за жлезата е подчертания й афинитет към йода. В организма на човека се съдържа 30-50mg йод, от който само в щитовидната жлеза се намира 15mg. Образуването на йодосъдържащите хормони в жлезата минава през няколко фази:

1. Постъпилият в организма йод циркулира във вид на йодиди. Под тази форма той се натрупва във фоликулните елементи. Тук се осъществява окисляването на йодида и превръщането му в елементарен йод.
2. В епителните клетки на фоликулите се синтезира високомолекулният глюкопротеид тиреоглобулин. Той се натрупва като основна съствка на фоликулния колоид.
3. В молекулата на тиреоглобулина елементарният йод се свързва с тирозина. Чрез прогресиращо йодиране се образуваторганичните йонни съединения монойодтирозин и дийодтирозин. След окисляване и кондензиране на йодираните тирозини се образуват трийодтиронин и тетрайодтиронин (тироксин).
4. Под действието на катепсина, образуван в лизозомите на епителните клетки, настъпва протеолитичното разграждане на тиреоглобълиновата молекула. Хормоните постъпват в циркулацията, а йодираните тирозини се подлагат на дейодиране.

Тироксинът се намира в свързано състояние предимно с -глобулините, но също така с преалбумините и от части с албумините. Връзката на тиреоидните хормони с белтъците е обратима. Тя осигурява по-продължителното им пребиваване в организма, тъй като възпрепятства излъчването им чрез бъбреците. В прицелните клетки обаче тироксинът и трийодтиронинът постъпват в свободно състояние. При това в процесът на метаболитното разграждане част от тироксина се превръща в по-активен трийодтиринин.

Инактивирането и метаболизмът на тиреоидните хормони се извършват предимно в чернодробните клетки. Тук те се подлагат на дезаминиране, декарбоксилиране и дейодиране. Установено е, че някои от метаболитите имат по-висока биологична активност от самите хормони. В черния дроб тиреоидните хормони се подлагат на конюгиране с глюкороновата и сярната киселина. Получените продукти чрез жлъчката се излъчват в тънките черва. Известна част се хидролизират и резорбират в кръвта, а по-голямата част се отделя чрез фекалиите. Малки количества се излъчват и чрез бъбреците.

Лаборатория Рамус провежда извънредни и профилактични изследвания на кръвта и урината. Това са едни от най-често провежданите изследвания в човешкия живот. Те са лесни и бързи, на ниски цени, а ни дават значителни основания за различни твърдения относно човешкото здраве.

Осъществяването на кръвните изследвания преминава през няколко етапа. Скоростта на утаяване на кръвта се измерва с т. нар. еритроцитен стълб (ESR) или „реакция на Бирнаки”. Широко използвано като контролен медицински тест за проверка на кръвното здраве (т.е. дали има наличие на някакъв възпалителен процес или не). Повишеното количество на фибриногена в кръвта предизвиква слепване на червените кръвни клетки, което е предизвестие на възпалителен процес. Образуват се струпвания от клетките, които по-бързо се утаяват. Тези струпвания се получават и при наличие на лимфопролиферативни смущения, където един или няколко имуноглобулини се секретират в големи количества. Въпреки честото му назначаване, това изследване не дава достъчно база за образуване на изводи. Използва се най-много при поставяне на диагноза на заболявания като миелома, темпорален атрит и полимиалгия реуматика.
Широко се прилага като диференциялна диагноза при болестта на Кавазаки и може да се повиши при хронични инфекциозни състояния като туберкулоза и инфекциозен еднокардит. Изследването при деца показва какъв е ефектът от лечението при съответни възпалителни заболявания като темпорален атрит, полимиалгия реуматика и ревматоиден артрит. Прилага се и при болестта на Хочкинс.

Друг метод за извличане на данни от кръвта е метода „време кървене”, показващ дали организма реагира нормално при загуба на кръво от наранено място. Медицински този опит се провежда като се прави разрез на точно определено място на подмишницата на човек, с точно определена дължина и ширина. Ръката се превързва и се наблюдава за колко време ще се образува защитна тапа върху раната. Здравият организъм има способността бързо да образува кръвосъсирване и затваряне кървящата рана. При слабо кръвосъсирване могат да се направят изводи за различни болестни състояния като някои синдроми свързани със съдовете, тромбоцитопения и други. Нормалната величина за време на кървене е в границите от 2  до 9 минути, в зависимост от диагностичният метод, по който се определя.

Пълна кръвна картина: Най-популярното изследване на кръвта, което включва изброяване на кръвните клетки (еритроцити, левкоцити и тромбоцити), определяне концентрацията на хемоглобин, хематокрит, математическите стойности на еритроцити и тромбоцити. Показателите, характеризиращи кръвната картина, нямат специфичност по отношение на дадено болестно състояние. Те се променят при наличие на някакво болестно състояние, например като анемия, разнообразни по произход възспаления и инфекции, патологични кръвни изменения и други.

- Еритроцити – червени кръвни клетки (RBC): Броят им зависи от пола, възрастта, приемането на храна, надморската височина и други. Намаляване броя на еритроцитите е характерен индикатор за състояние на анемия. Увеличаване броя на еритроцитите е характерено при новородени бебета и при по по-голяма надморска височина. Патологично увеличаване броя на еритроцитите е първично състояние при заболяването еритремия и вторично при хронични белодробни заболявания, вродени сърдечни пороци, загуба на голяно количество течности и други (за мъже 3.60 – 5.80 g/l; за жени 120 – 160 g/l.).
- Левкоцити – бели кръвни клетки (WBC): Върху броя на левкоцитите оказват влияние фактори като възраст, хранене, емоции, физическо напрежение. Наблюдават се и денонощни колебания в броя на левкоцитите. Физиологично броят на белите кръвни клетки при новородени е повишен, но започва да спада към втория ден след раждането. Повишение на левкоцитите (левкоцитоза) се среща най-вече при инфекциозни процеси, гнойни процеси, токсични въздействия, левкози и други. Намаление на левкоцитите (левкопения) може да се наблюдава най-често при вирусни заболявания, ендокринни заболявания, йонизираща радиация, въздействия от токсични и химични вещества, медикаментозни въздействия и друг. (0 3.50 – 10.5 giga/l.)

- Тромбоцити (PLT):Първична тромбопения се наблюдава при намаляване броя на тромбоцитите. Наблюдава се при болестта на Верлхоф. Вторична тромбопения се наблюдава  при инфекциозни заболявания, отравяния с химични вещества и медикаменти, левкози и други. Тромбоцитозата е повишаване броя на тромбоцитите. Също бива първична и вторична. Вторичната се наблюдава при хронични възпалителни процеси, карциноми, при спленектомия (отстраняване на далака) и други. (140 – 440 giga/l.)

Изследвания на урината се правят в зависимост от различните оплаквания. Често това са болки при уриниране, парене, тръдно или често уриниране, цвят на урината и т.н. Нормално в урината се отделя под 50 мг./литър белтък, което не може да бъде доказано с обикновените качествени проби. Когато това количество отделен белтък е по-голямо то се установява с тези проби и състоянието се одначава като протеинурия. В зависимост от причината протеинурията може да е с бъбречен или извънбъбречен произход. Бъбречната протеинурия е по-честа и по-значима – най-често е в резултат на паренхимно бъбречно увреждане – гломерулонефрит, нефрозен синдром. Извънбъбречната протеинурия е в резултат на възпалителни заболявания на пикочните пътища и мехура, уролитиаза, възпалителни заболявания на простатата и др.

Нормални граници на eлектролити и олигоелементи в урина и кръв:

Референтни стойности в урината

K Калий            25-125 mmol/24h

Na Натрий           40-220 mmol/24h

Cl Хлор            110-250 mmol/24h

Ca Калций            2,5-7,5 mmol/24h

P Фосфор          10,9-32,3 mmol/24h

Cu Мед                0,44-1,1 mkmol/24h

Zn Цинк               4,5-9 mkmol/24h

Mg Магнезий         7,1-11,7 mmol/24h

Pb Олово              6,3-13,0 mkg/l

Ca:Creat                    < 0,57

Cd Кадмий             0,5-4,7 mкg/l

Mn Манган дo       20 mкg/l

Аs Арсен              10-30 mкg/l

Cо Кобалт               1,20-1,35 mкg/l

Мо Молибден        33-34 mкg/l

Ni Никел                2,2-2,7 mкg/l

Cr Хром                  0,24-1,8 mкg/l

Референтни стойности в кръвта

osm осмоларитет         280-295 mosm/l

K калий                3,5-5,6 mmol/l

Na натрий           136-151 mmol/l

Cl хлор                96-110 mmol/l

Ca калций              2,12-2,62 mmol/l

iCa++ йон. калций      1,1-1,5 mmol/l

P фосфор възр.   0,84-1,45 mmol/l

деца    0,95-1,95 mmol/l

Fe желязо-ферозин

мъже   12,5 – 26,7 mkmol/l

жени    10,7 – 23,4 mkmol/l

Fe желязо-aas

мъже   10,2 – 36,4 mkmol/l

жени     9,2-33,9 mkmol/l

ТЖСК 44,8-71,6 mkmol/l

Cu мед                  12,3 – 24,3 mkmol/l

Zn цинк                12 – 24 mkmol/l

Mg магнезий            0,7-1,2 mmol/l

i Mg йон. магнезий     0,33-0,57 mmol/l

Pb олово                 8,0-269 mkg/l

Li литий                  0,86-4,5 mкmol/l

Se селен              243-1123 nmol/l

Cd кадмий               1,0 мкg/l

Аl алуминий            0,0-10,0 mkg/l

Mn манган                0,5-0,7 mкg/l

bMn арт. магнезий      4,0-14,0 mkg/l

As арсен                  0,5-1,5 mkg/l

bAs арт. арсен           2,0-7,0 mkg/l

bМо арт. молибден     0,8-3,3 mkg/l

bNi арт. никел           4,5-28 mkg/l

bCr арт. хром             2,8-45 mkg/l

сCr сер. хром            0,12-12,1 mkg/l

ЕЛЕКТРОЛИТИ И МИКРОЕЛЕМЕНТИ:

ХОРМОНИ:

ХЕМАТОЛОГИЧНИ ПОКАЗАТЕЛИ:

ИЗСЛЕДВАНИЯ НА УРИНА:

ХЕМОКОАГУЛАЦИЯ (кръвосъсирване):