Измерване серумни нива на дигоксин  се препоръчва в следните случаи

Определянето на серумните нива на дигоксин е изключително важно, поради изключително малките разлики между терапевтичните и токсичните нива  на  препарата:
Препоръчаните терапевтични граници  са 0.8-2.4 ng/ml, а като токсични  нива се определят тези от 2.1 – 8.7 ng/ml.  Съществуват литературни източници, които определят като токсични дозите над  2 ng/ml.

Проба за анализ:
За серумна проба взета без гел-сепаратор. Епруветката с гел-сепаратор може да даде до 30% по-високи резултати от действителните.

Времето за вземане на пробата, трябва да е  поне 6 часа след последния прием на медикамента или непосредствено преди вземане на лекарството. Ако не бъде спазено това условие може да се получат значително по-високи и резултати от действителните концентрации.

Освен измерване серумните нива на дигоксин, лаборатория Рамус определя и серумни нива на  фенобарбитал, валпроева киселина,  карбамазепин и литий. Попитайте нашите лаборанти или представители за повече информация.

Инслулино-подобният растежен фактор (IGF-I) представлява белтък изграден от една  полипептидна верига с 3 вътремолекулни дисулфидни моста. Съдържа 70 аминикиселинни остатъка с молекулна маса 7,6490 далтона. Представлява структурен хомолог на инсулино-подобния разстежен фактор II и инсулина.
Основно,  IGF-I циркулира под формата на високомолекулен комплекс, свързан с IGF-I-свързващ белтък-3 (IGFBP-3) и киселинно лабилна субединица.

In vivo, синтезата на IGF-I се стимулира от растежния хормон и хранителният режим.
Нивата на IGF-I в плазмата са едва установими след раждане  като в детска възраст се покачват постепенно, докато  достигат максимални стойности през пубертета до 40-годишна възраст, след което спадат отново постепенно. Нивата му се повишават при бременност. При диагностицирането на заболявания свързани с растежа, IGH-I е много удобен индикатор за секрецията на Растежния хормон(РХ). Нормалното количество на IGF-I в плазма или серум е силно доказателство за достатъчна секреция на растежния хормон(РХ). Ниските нива на IGF-I индикират недостатъчно количество на РХ и налагат допълнителни изследвания.

Изследването на IGF-I е също полезно при количествена промяна в хранителния режим.
Количественото установяване на IGF-I в серум или плазма е сложно, тъй като нормално е свързан с киселинно лабилни компоненти и свързващи бетлтъци. За получаването на точни резултати, киселинно третиране е задължителна стъпка при освобождаване на IGF-I от комплекса.

Проба: Серум свободен от хемолиза и липемия

Очаквани стойности: Проучването, свързано с установяване на референтна граница осъществено с IMMULITE IGF-I-kit  включва  значителен брой пациенти, от различни възрастови групи, които се прилагат в специална листовка, която съпровожда резултатът от теста

Референтна граница: IMMULITE IGF-I-kit  включва 85 неонатални проби, както и 1,449 проби на здрави деца и възрастни, даващи следните резултатите представени в таблицата :

Неонатални референтни граници
IGF-I стойности от 1-15 ден: < 25 ng/mL

Приет през устата фенобарбитала се абсорбира бавно, но напълно ефективно в гастро-интестиналния тракт. Най-виски серумни концентерации се измерват 4-10 часа след приложение на медикамента. Периода на полуживот при възрастни е 70 – 100 часа. Като оптимална терапевтична доза се 15-40 µg/ml, a нивата над 40 µg/ml се определят като токсични. Нормално 40-60% от наличния в циркулацията  медикамент е свързана с плазмените протеини. Нивата на изброените по-горе медикаменти си влияят  взаимно като активират различни ензимни системи, свързани с техният метаболизъм  или се изместват взаимно от белтъците, с които са свързани.

Проба за изследване: Определянето на нива на фенобарбитал се извършва в серумни проби без липемия и хемолиза.
Терапевтична област: 15 – 40 µg/ml
Токсична област: над 40 µg/ml

При интерпретация на резултатът трябва да се има предвид:

• Всички медикаменти, които пациента приема в настоящият момент.
• Времето на вземане на пробата, спрямо последният прием на фенобарбитал.
• Придружаващи заболявания и други фактори.

Лаборатория Рамус определя и серумни нива на  дигоксин, валпроева киселина,  карбамазепин и литий

Хепатит А

Хепатитният А вирус (HAV) предизвиква инфекция на черния дроб, която протича доброкачествено и не хронифицира. Предава се чрез битови контакти, заразена храна или вода и се нарича още „болест на мръсните ръце”. Източник на заразата е болният човек. Могат да заболеят лица от всички възрастови групи, но най-възприемчиви са децата и юношите. Хепатит А инфекцията има различни клинични прояви: от напълно безсимптомно протичане до типичния остър хепатит с жълтеница – най-характерния симптом на хепатитите (пожълтяване на кожата и склерите).

В лаборатория „Рамус” може да изследвате 2 маркера за хепатит А:
- Anti-HAV IgM: определяне на ранни антитела от клас М срещу хепатит А вируса; показва остра инфекция, пациентът е заразен в този етап.
- Аnti-HAV: обхваща антитела от клас G (късни антитела), които са маркер за прекаран в миналото хепатит А, или придобити след имунизация.

Хепатит В

Хепатитният В вирус (HBV) предизвиква както остра, така и хронична инфекция на черния дроб. Инфекцията с HBV може да протече и безсимптомно. Източник на заразата е човек – болен с остра инфекция или хроничен носител. Вирусът се съдържа във всички телесни течности, но в най-висока концентрация е в кръвта и гениталните секрети.

Начини на предаване:
- Кръвен път: при контакт със заразена кръв (стоматологични интервенции, използване на заразени игли, предмети от бита – ножички, самобръсначки, четки за зъби и др.)
- Полов път: при полов контакт със заразен партньор
- Перинатален път: от майка на новороденото при остра инфекция по време на бременността.

Времето от заразяването до проявата на клиничните симптоми може да бъде от 30 до 180 дни. Клиничните признаци са сходни при всички хепатити, с малки различия: грипоподобни симптоми, висока температура, гадене, повръщане, загуба на апетит, потъмняване на урината, болки в дясното подребрие. По-късно се появява и пожълтяване на кожата и склерите на очите.  За неваксинираните, рискът от HBV инфекция след рисков контакт с носител на инфекцията е не по-малък от 30%,

Лаборатория „Рамус” предлага няколко различни теста за хепатит В:
- HBs антиген (HBs Ag, австралийски антиген): Този антиген е най-ранният индикатор на активна хепатит В инфекция. Той може да бъде открит в серума преди поява на симптомите. Ако след 6 – 12 месеца HBs Ag не изчезне, пациентът се счита за хроничен носител.
-  Аnti-HBs: Обикновено антителата срещу HBs антигена се появяват 7 седмици след заразяването и това означава, че инфекцията е в последен стадий на активност и пациентът не може да предава заразата на останалите. Тестът е положителен и ако сте ваксиниран. Тези антитела ви предпазват от повторно заразяване с вируса в бъдеще.  Прието е, че защитното ниво трябва да бъде поне 100 IU/ml след имунизация.
-  Anti-HBc Тotal: Aнтитела срещу HBc антигена (коров антиген) са маркер за прекарана инфекция  и се откриват се през целия живот при почти всеки пациент, който е имал предхождащ контакт с вируса на хепатит В.
-  Anti-HBc IgM: Антителата  IgM са признак на настояща инфекция  или реактивация на вируса. Положителен е резултата при пациенти, които са също и HBsAg положителни и обикновено това означава, че те имат остра инфекция.
-  HBe антиген (HBe Ag): Mаркер за активно размножаване на вируса и инфекциозност. Понякога отсъствието на HBeAg у хора, които са позитивни за HbsAg не означава, че те не могат да заразят околните с вируса на хепатит В.
- Anti-HBe: Признак на липса на вирусна репликация (размножаване). Организмът се очиства от HBe антигена, започнал е оздравителен процес.  Пациентите с положителен резултат за anti-HBe вече са много по-малко заразни. Обикновено това антитяло се задържа при хронична инфекция.

Хепатит С
Вирусният хепатит С се причинява от хепатит С вирус (HCV). Важна особеност на този вирус е голямата му изменчивост, поради което все още няма изработена ваксина срещу хепатит С. Предава се по кръвен път. С повишен риск от заразяване с HCV са венозни наркомани, използващи общи игли и спринцовки и пациенти на хемодиализа. Вирусът може да се предаде от заразена майка на новороденото при раждането или по време на бременността. Инфекцията с хепатит С може да протече по три различни начина: безсимптомно, като остър или хроничен вирусен хепатит. Симптомите са сходни с тези при останалите хепатити. Вирусът е онкогенен и може да предизвика карцином на черния дроб и цироза.

Хепатит D
Причинява се от хепатит D вирус, който никога не се открива без хепатит В вирусна инфекция. Възможно е едновременно заразяване с двата вируса (коинфекция) или заразяване на фона на вече съществуваща хепатит В вирусна инфекция (суперинфекция). Заразяването става по един и същи начин и при двата вируса.
Лаборатория „Рамус” определя серологичен маркери за хепатит D:
Anti HDV-total

Хепатит Е
По начин на заразяване наподобява хепатит А (заразена вода или храна, битови контакти), а също и по начин на протичане. Единствено при бременни прогнозата е сериозна – може да доведе до чернодробна недостатъчност и увреждане на плода.

Към Сайтa на Лаборатория Рамус

- Херпес симплекс вирус тип 1 (HSV-1): причинява лабиален или кожен херпес

- Херпес симплекс вирус тип 2 (HSV-2): причинява генитален херпес

Херпес 1 тип се предава чрез пряк контакт с болния – контакт на кожа и лигавици, включително чрез целувка, използване на обща принадлежности, чрез респираторни капчици и др. Гениталният херпес се предава по полов път. Източник нс заразата е човекът – болен или здрав заразоносител.

При среща на организма с вируса за пръв път се развива първична инфекция. Тя обикновено протича леко или безсимптомно: наблюдават се мехурчета, които бързо се разпукват и се превръщат в болезнени ранички (лезии) по устните, езика, венците, небцето и вътрешната страна на бузите при HSV-1 тип и в областта на гениталиите при HSV-2 тип. Има и случаи, протичащи с висока температура, треска, подуване на лимфни възли.  Нерядко се развива херпесен конюнктивит или стоматит. При лица с имунен дефицит инфекцията протича тежко с поразяване на редица органи. Заразяването с HSV-1 се осъществява в ранна детска възраст, докато HSV-2 инфекцията най-често е в тийнейджърските години. Хората са силно възприемчиви към херпесната инфекция. Инкубационният период е къс, 3-5 дни, но може да продължи и до 12 дни. Ако няма лечение симптомите отшумяват до 2-3 седмици.

Входната врата на херпесните вируси са ранички и микроскопични нарушения в целостта на кожата и лигавиците. От там те достигат до съответния ганглий в нервната система, където преминават в неактивна латентна форма. При определени условия (стрес, UV лъчи, прилагане на някои лекарства) се наблюдава реактивация на вируса.

Установено е, че инфекцията с HSV-2 на лица, имунокомпетентни спрямо 1ви тип протича по-леко и по-рядко. Причината за това е доказаната антигенна връзка между двата типа херпесни вируси, която осигурява кръстосана защита.

Херпесната инфекция може да се предаде и от майката на плода –  по време на раждането. Неонаталният херпес винаги протича симптомно, смъртността без лечение е над 50%.

Предпазването от заразяване с херпесни вируси е трудно, тъй като човек може да бъде източник, дори и без видими симптоми на активна инфекция. Рискът от инфекция може да се намали чрез:

- Избягване на директен контакт с лезия

- На лицата с генитален херпес се препоръчва да избягват сексуални контакти, докато имат активни лезии

- Лицата с активни HSV инфекции не бива да имат контакт с новородени, деца с екзема или имунокомпрометирани индивиди

- Препоръчва се цезарово сечение при бременни с активна HSV инфекция за намаляване на риска от заразяване на новороденото

Варицела-Зостер вирусът (VZV) причинява два вида заболявания:

- Варицела: Болестта е силно заразна (до 80% от контактувалите с вируса развиват болестта). Характеризира се със специфичен обрив и е една от най-честите инфекциозни заболявания сред децата в развитите страни. Предава се по въздушно-капков път или чрез тесен контакт с болния. Възможно е и заразяване на плода от майката, в този случай заболяването може да протече тежко и с усложнения за новороденото.

- Херпес зостер: остро инфекциозно заболяване, което се характеризира с болезнен и характерно разположен кожен обрив. Болестта представлява реактивация на инфекция с варицела-зостер вируса, същият който причинява и инфекциозното заболяване варицела в детска възраст. Това реактивиране на вируса се наблюдава в 1 от всеки 5 души, преболедували от варицела. Това става най-често дълги години след боледуването от варицела.

Тестовете, които се предлагат в лаборатория „Рамус” са високоспецифични и качествени. Резултатите стават готови в рамките на същия ден. Пациентите могат да изследват IgM антитела или IgG антитела срещу HSV 1 + 2 тип; както и IgG антитела срещу HSV-1 тип и IgG антитела срещу HSV-2 тип. Срещу VZV вируса, тестовете са за определяне на IgM и IgG антитела. IgM антителата са маркер за настояща, а IgG – за отминала или хронична инфекция.

Към Сайтa на Лаборатория Рамус

Кислородът и въглеродните атоми, от които е изградена молекулата на водата са разположени асиметрично. Това създава условия за свързване с други поляризирани частици, при което те се хидратират. Водата има висока топлоемкост, поради което при неголеми температурни разлики може да служи като топлоизолатор и буферна система, която при излишък поема, а при недостиг отдава топлина. Високата й топлопроводимост дава възможност при големи температурни разлики да участва в терморегулаторната функция. Изпаряването на малки количества вода, води до отделянето на големи количества топлина. Като разтворител на редица минерални вещества, водата изпълнява и транспортна функция. Дневно човек трябва да приема около 2-2,5 литра вода.

Натрият е основният, жизненоважен елемент за организма. В качеството на натриев йон, той играе важна роля в електрическия поляритет на биологичните мембрани и в генезата и разпространяването на възбудния процес. Участва в транспорта на вещества през клетъчната мембрана. Това е основният екстрацелуларен йон и взима отношение към водния обмен. Поддържа осмотичното равновесие и обема на течностите.

Калцият е основен елемент, който взима участие в изграждането и здравината на костите. Най-много се съдържа именно там. В йонно състояние изпълнява роля в процесите на нервно-мускулното съкращение. Участва при предаването на възбудния процес, както и спомага за осъществяването на мускулното съкращение. Има отношение и към процесите на кръвосъсирване.

Магнезият от своя страна има водеща роля в процесите на нервно възбуждане, дейността на скелетните мускули и сърцето. До известна степен, в някои случаи се явява антагонист на калция. Дневната нужда от него е около 70-80mg.

Фосфорът е основният интрацелуларен анион. Взима участие при изграждане на макроергийните съединения, като АТФ, АДФ и други. Фосфорът влиза в състава на някои ензими и взима участие в изграждането на фосфолипидите, използвани за образуването на различни клетъчни структури. От друга страна участва в изграждането на костния скелет и зъбите при хората и животните.

Желязото е структурен елемент за човешкия организъм. До 75% от него се съдържа в хемоглобина. Желязо съдържат основно дихателните пигменти и някои съединения. Дневната нужда от него е 20mg.

Манганът е вид микроелемент, кофактор на съдържащите се в костите ензими. Взима отношение към хемопоезата, растежа и половото съзряване. Дневната нужда от него е 100mg.

Хлорът взима участие във водноелектролитния обмен и поддържането на алкално-киселинното равновесие в организма. Дневната нужда от него е 2-4g.

Йодът е вид микроелемент, който взима значително участие в хормоносинтеза на щитовидната жлеза. Чрез тиреоидните хормони оказва влияние на почти всички обменни процеси. Дневната нужда от него е 100-150mg.

Сярата като елемент на накои от аминокиселините участва в изграждането на белтъците, а също и в редица обменни процеси. Влияе на състава на сулфхидрилни и дисулфидни групи.

Регулацията на водно-солевата обмяна е сложен процес, в който взимат участие както нервни, така хуморално механизми. Рефлексногенните зони, информиращи централната нерва система за състоянието на баланса са разположени на различни места. Например в устната кухина се намират рецептори, чийто адекватен дръзнител е засъхването на лигавицата. Тяхното възбуждане предизвиква чувство на жажда и необходимост от поемане на вода. Съществуват и рецептори, които информират организма за циркулиращите течности (обменни рецептори). Те са разположени на различни места в сърдечносъдовата система и техен адекватен дразнител е разтеглянето на стените й. Центровете, до които достига информация се намират в хипоталамуса и се контролират от мозъчната кора.

Звената, чрез които се осъществява водно-солевата хомеостаза са храносмилателната система, потните жлези и най-вече бъбреците. Те се повлияват или директно чрез влакната на вегетативната нервна система, или посредством жлезите с вътрешна секреция.

Белтъците имат редица важни функции за човешкия организъм. На първо място те са структурен материал, от който са изградени клетките. Те са заложени и в структурата на ензимите, катализиращи обменните процеси, както и в структурата на храносмилателните ензими. Участват също в изграждането на имунните тела, следователно изпълняват и защитна функция. Те стоят в основата на мускулното съкращаване, а също са и енергиен източник на организма.

Белтъчно хранене – азотен баланс. Въпросът за белтъчното хранене има две страни – количествена и качествена. При физиологични условия количеството на разградения белтък е равно на количеството на синтезирания. Това се определя като белтъчен баланс. Тъй като азот се съдържа само в белтъците, количественото му определяне и удобен критерий за характеризиране на белтъчния обмен. Азотният баланс се определя от количеството на усвоения азот, отнесен към количеството на излъчения с урината азот. Когато количеството на усвоения азот е по-голямо от количеството на излъчения е налице положителен азотен баланс. Наблюдава се при подрастващи организми, когато в тях се натрупва телесна маса. Среща се още при бременност, при възстановяване след тежки и продължителни заболявания и при усилени тренировки, при което се натрупва мускулна маса. В обратния случай е налице отрицателен азотен баланс. Наблюдава се при стареещи организми, при тежко и продължително боледуване. Нужните на оргазнима белтъци са в зависимост от пол, възраст, тегло и други.

Качествената страна се определя от обстоятелството, че съществуват заменими и незаменими аминокиселини. Заменими са тези, чийто недостиг в храната може да се компенсира от други. Незаменими аминокиселини са тези, чиято липса не може да се компенсира и в резултат настъпват смущения в белтъчния синтез. От общо 20 аминокиселини за човека, незаменими са 10 от тях, а именно: аргинин, валин, изолевцин, левцин, лизин, метеонин, треонин, триптофан, фениланин и хистидин. Тези белтъци, я които липсва дори един от гореспоменатите незаменими аминокиселини се приема за непълноценен белтък. Такива се белтъците от растителен произход.

Протеолитичните ензими в стомашночревния тракт разграждат приетите с храната белтъци до отделни аминокиселини. При това ендопептидазите разграждат вътрешните пептидни връзки на белтъчните молекули, а екзопептидазите – крайните звена на веригата.

Резорбираните  в тънките черва аминокиселини и пептиди се пренасят в черния дроб и периферните тъкани. Разграждането на тъканните белтъци се извършва с помощта на вътреклетъчни ендопептидази, свързани предимно с лизозомите. Получените при това разграждане аминокиселини се присъединяват към общия фонд на организма. Междинната обмяна на аминокиселини се състои в тяхното трансаминиране, възстановително аминиране, дезаминиране, декарбоксилиране и др. При тези превръщания се получават физиологичноактивни продукти, които осъществяват редица регулаторни функции. При нарушения в междинната обмяна от аминокиселините се образуват токсични продукти, обуславящи смущения в развитието и жизнената дейност на органите и системите.

В резултат от белтъчното разграждане се получават въглероден диоксид, вода и енергия. За разлика от мазнините и въглехидратите тук се образуват и други, сравнително прости азотсъдържащи продукти, които подлежат на отделяне. При дезаминирането на аминокиселините се получава амоняк, а в урината на човек може да се намеят и креатин и индикан. Регулацията на белтъчната обмяна се осъществява на клетъчно равнище и се обуславя от промени в активността на вътреклетъчните ензимни системи, свързани с продуктите на обмяната и физико-химичните свойства на околната среда. Този принцип на регулация се модулира от влиянието на хуморалните и нервните механизми. Влиянието на централната нервна система се осъществява или директно – чрез инервиране на тъканите, или чрез повлияване дейността на жлезите с вътрешна секреция.

1. Лабораторни тетове   за издаване на нова здравна книжка – микробиологичен анализ за носителство на патогенна чревна флора и паразитологични  тестове за протозои и хелминти– 15 лв.

2.Лабораторни тестове за презаверка на здравна книжка – паразитологичен анализ за чревни протозои и хелминти  - 10 лв.

Ако Ви е необходим анализ на  три  или повече биологични  материала за лабораторни тестове при издаване или презаверка на здравна книжка може да се възполвате от нашата оферта!!!

Във вашият ресторант, заведение за бързо хранене, хотел, офис или магазин може на място да се възползвате от куриерска услуга.Необходимо е да приготвите материал за изследване и коректно попълнени здравни книжки  – ние поемаме транспортните разходи. Куриер на лабораторията ще вземе пробите и ще върне заверените книжки в рамките на два работни дни.

!!! ВАЖНО!!!
Допълнителна информация за вземане и съхранение на биологичният материал може да получите в СМДЛ „Рамус” ООД

гр. София, ул. „Ангиста” 2-4, тел. 943 1196, 0886 37 26 39

lab.angista@ramuslab.com

електронен адрес: www.ramuslab.com

Промоцията е валидна за цялата страна.

За да поръчате куриерска услуга моля обърнете се към  Александър Станоев на тел: 0886 410 382 или на посочените  по-горе телефони.

Глюкозата може да претърпи превръщания и в хексозомонофосфатния шънт, при което в цитоплазмата се доставя редуциран никотинамид-аденин-динуклеотид-фосфат. Особено интензивни са тези превръщания за клетки, в които се осъществяват възстановителни процеси, синтез на мастни киселини и стероиди.

Голяма част от постъпилите въглехидрати се превръщат в кликоген. Динамичното равновесие между чернодробния кликоген и глюкозата в кръвта се осъществява от слойна система от нервно-хуморални механизми. Гликогеногенезата и намаляването на кръвната захар се стимулират от инсулина – хормон на панкреаса. Това действие се извършва по различни пътища Инсулинът повишава полупропускливостта на клетъчната мембрана за глюкоза, при което тя прониква в цитоплазмата. От друга страна инсулинът активира хексокиназата, която превръща глюкозата в глюкозо-6-фосфат, т.е. благоприятства началното окисляване на въглехидратите. Инсулинът влияе и върху въглехидратната обмяна в цикъла на трикарбоновите киселини и е единствен, но моещн фактор за намаляване количеството на кръвната захар.

Фактори, които почишават равнището на кръвната захар са редица хормони, като глюкагон, адреналин, тироксин, соматотропин и гликокортикоидните хормони на надбъбречната жлеза. Кръвнозахарното равнище е предмет на регулация и от страна на централната нервна система. Установено е, че в определени области на хипоталамуса се намират неврони, които реагират на повишеното съдържание на захар в миещата ги кръв или на сигнали, постъпващи от периферното разположените глюкорецептори. Симпатикусът стимулира отделянето на адреналин и глюкагон. Те от своя страна мобилизират чернодробния гликоген обуславят повишаването на кръвнозахарното равнище. Парасимпатикусът го понижава, посредством отделения под негово влияние инсулин. Условнорефлексното повлияване на кръвнозахарното равнище говори за ролята и на мозъчната кора в неговата регулация. Повишеното равнище на глюкозата в кръвта се означава като хипергликомия, а намаленото – хипогликемия. Стойности под определено ниво предизвикват възникването на хипогликемичен шок, който може да доведе до смърт поради смущения в нервните клетки.

Въглехидратна обмяна. Постъпилите в черния дроб, чрез системата на порталната вена монозахариди представляват т.нар. „захарен резерв”, като се отлагат във вид на гликоген (гликогеногенеза). При недостатъчно количество на въглехидратите в храната, гликоген се  образува от белтъци и мазнини. При необходимост гликогенът от черния дроб ( както и от мускулите) се мобилизира във вид на глюкоза (гликогенолиза). По такъв начин черният дроб участва в захарната хомеостаза, необходимо условие за правилното функциониране на различни органи и системи и на първо място нервната система. Ако е налично повече количество глюкоза, то е създадено по пътя на междинната обмяна на веществата. Гликостатичната функция на черния дроб се регулира от нервни хуморални механизми. Нервната система може да повлиява пряко гликостатичната функция на черния дроб или посредством хуморалните агенти.

Белтъчна обмяна. Резорбираните в храносмилателния тракт аминокиселини, както и аминокиселините получени при разграждането на тъканните белтъци, представляват „аминокиселинен резервоар”, който организмът получава като енергиен и пластичен материал. Белтъчният състав на организма е подложен на значителна динамика. За едно денонощие, при възрастен организъм се разграждат и наново синтезират около 400 g белтък. Почти половината от тази динамика се осъществява от черния дроб.

В черния дроб се извършва дезаминирането на аминокиселините. Образуваните при това кетокиселини могат да претърпят промени в три насоки: да бъдат окислени; да се образува по пътя на междинната обмяна глюкоза и гликоген; да се образуват от тях нови аминокиселини. Образуваният при дезаминирането на аминокиселините в черния дроб амоняк се обезврежда, като се образува карбамид в орнитиновия цикъл. Образуват се и редица плазмени белтъци, част от които имат отношение за кръвосъсирването.

Мастна обмяна. Черният дроб взема участие в мастната обмяна в няколко направления. Посредством жлъчката в дуоденума се подпомага хидролизата на нативните мазнини, чрез предварително емулгиране. В черния дроб се осъществява окисляването на мастните киселини, а също и синтеза на липоиди (холестерол). При съответните излишни количества въглехидрати и белтъци – те се превръщат в мазнини (липогенеза). Тук се извършва синтеза и разграждането на холестерола. Една част от него се отделя чрез жлъчката в непроменен вид, а по-голямата част се превръща в жлъчни киселини.

Обмяна на витамини, хормони и минерални вещества. Жлъчните киселини са необходимо условие за резорбцията на мастноразтворимите витамини (A, D, E, K …). Някои от витамините се допонират в черния дроб, а други участват в извършваните химични реакции. Някои от витамините се активират чрез фосфорилиране.

В черния дроб се осъществвява синтеза и обмяната на холестерола, който е изходна база за синтеза на стероидни хормони. Макар и да се синтезират в жлезите с вътрешна секреция, черният дроб участва косвено в образуването им. Голяма част от тези хормони се инактивират в черния дроб, като се подлагат на конюгиране с глюкуроновата и сярната киселина. В черния дроб се депонират мед и цинк. Тук се съдържа голяма част от екстрацелуларния натрий, поради което черният дроб участва активно в регулацията на водно-солевия обмен. Той оказна влияние и върху резорбцията и депонирането в него желязо. Осъществява се обмяната на молибден, кобалт и редица други микроелементи.